, , …

. , . .
.
, . , , . . , .
, , , , .
– , . , .
. , , .


→ “, , …”

  1. Малко като затворен кръг е ситуацията…

    Трудно е да се откажеш от нов клиент. Особено, ако си струва. Винаги таиш надежда, че ще обвържете отношенията си с дългосрочен договор и ще бъдеш господар почти едноличен на неговите ПР-ски бюджети.

    А впоследствие потенциалният клиент се оказва себичен, критичен и неясен и в собствените си мисли дори какво иска. ? най-често оскъден откъм средства за покриване на разходи и заплащане.

    ?ли пък, ако ти е приятел и е поискал приятелски (почти безплатен) съвет. Ама в крайна сметка си е пожелал и медии да дойдат на събитието, и журналистите да се скъсат да пишат и славославят неговия продукт или фирма, и накрая ситуацията е излязла от всякакъв контрол. А резултатът е обратен на всичките ти добри намерения.

    Мисля, че изходът е един:

    Не обещаваш нещо, в което не си абсолютно сигурен.
    Не поемаш ангажимент, без да си обсъдил с клиента си всички аспекти на кампанията и очакваните резултати. Хубаво е заключенията от обсъждането да бъдат облечени и в писмена форма.
    Не поемаш клиенти, които не харесваш и не си убеден в изхода на кампанията им.

    В крайна сметка нищо не спасява от неприятни клиенти, но истината е, че и ние ги разглезваме понякога с отстъпчивост и чудеса от храброст. А може би трябва повече твърдост. В отказването. На нереалните очаквания.